Прекрасна планина. Изключително гостоприемни и малко странни хора. Дива планина. Диви животни. Кавалкади полудиви коне. Приятни маршрути. Липса на маркировка. Всеки връх ти се вижда последен, като го стигнеш, виждаш следващия. Край няма това катерене. 

Първата седмица бяхме в с. Буката в къщата на кмета - Милчо. Трудно се стига до там, ако нямаш собствен транспорт. Самото село – то е по-скоро махала на един баир над с. Могилица. От Могилица може да се напазарува това-онова за из планината.

Основните храни са сладък смилянски боб с червен лук, картофи и всичко, което може да се приготвя от тях, млякото е истинско прясно издоено, зеленчуците са проблем дори и в края на август,  но пък гъби има в изобилие – особено манатарки с краве масълце, набрани през деня от гората... идилия за урбанизирани хора!

Къщата не е някакъв лукс, но е чистичко, винаги има топла вода. Всяка стая има тераса и накъдето погледнеш – планина, гори. Сутрин докъм 9 е мъгливо и студеничко дори и в жежкото лято, но пък сетне си напича порядъчно.

Маршрутите сам си ги правиш. Маркировки някога е имало, сега правят някакви опити да сложат указателни табелки тук-таме, но трябва да разчиташ сам на вътрешната си ориентация. Има много къде да се ходи – и за катерене, и за протягане по ливадите. Особено ако имаш като нас рибарски дъждобрани, защото тревата почти през целия ден си остава влажна.

Туристи почти няма – край с. Кремене – на север от Могилица, спряхме да починам под една сянка и при нас доприпка възрастна жена, пребрадена по тамошния табийет и ни пита: „Български говорите ли?”. Беше толкова зарадвана женицата, че говорим български! „Тука само чужденци – вика – идват – французи, англичани. Няма с кого да се разговориш!” И й повярвахме. Селата са много обезлюдени в целия централно родопски край.

Като питате за нещо къде е, в този край отговарят „Ей зад оная бърчинка!” – сиреч съвсем наблизо. Това наблизо се оказва често пъти на няколко часа път. Но те се движат с такова темпо, че и най-печените бързоходци биха им завидели.

Около 4 часа е пътя по асфалт до Горна Арда – на самата гръцка граница. По толкова горе-долу са всички маршрути в района. Може да се отиде и до пещерата Ухловица – който обича екстремните преживявания.

Втората седмица от родопското лято изкарахме в Широка лъка и Гела.
В Широка лъка на центъра има едно ресторантче, където вечер има жива музика – родопска каба гайда и гласовита родопчанка – неописуемо усещане!

От Широка лъка няма много накъде да се ходи – има един маршрут към Кукувица, един към Върбово-Сливово – мъртвото село. Пътят до там е каменист и както може да се очаква – змиярник, жива душа не срещнахме. Стигайки до селото видяхме напълно изоставени къщи, празни и страшни – без следа от човешки същества. Цяло село – пръснато на няколко съседни хълма – и пустеещи къщи. Страшно!

Третият пък от Широка лъка води на юг към Гела и Солища. В Гела бяхме в семеен хотел – бивша база Академика. Чисто, уютно, просторни стаи с големи прозорци, парно дори и през лятото, което сам си регулираш – вечер си става за парно! Баня със собствен бойлер. Всеки ден готвят по някакъв специалитет – примерно младо теленце печено по специален начин. Не е евтино, но си струва!

От Гела вече има много пътища за миткане. 

Към хижа Ледницата. Оттам – до връх Перелик. На хижа Перелик има бунгала, а на вратата на хижата пише: „За нощувки – търсете овчаря!” Той вероятно се прибира вечер с овцете, а през деня няма никой тъдява. Отвсякъде в Родопите се чуват хлопки на овце, но е трудно да се определи посоката им, защото баирите завихрят звука и на практика овчарят е неоткриваем. 

До Перелик има маркировка през х. Ледницата, но е доста по-дълъг, отколкото стария път от Гела към Перелик. По стария път обаче почти не е останала маркировка – правена е някъде преди 30-тина години вероятно, табелките са ковани по дърветата, бурите са повалили дърветата, те са препречили пътеките и само много силно вътрешно чувство за ориентация може да ви помогне да напипате правилната посока. Но не е невъзможно, щом ние успяхме. Пристигането на хижата по този път си е върховна наслада. Оттам качването към Перелик изглежда ей зад оная бърчинка. Всъщност е доста тежък път все нагоре, стигаш едната бърчинка, сетне втората, третата .... край нямат. И хора няма. Просто вървиш и се молиш да си напипал посоката, защото не е ясно къде ще те завари залеза. А той, както ни предупредиха още в Широка лъка, не е безопасен. Мечки имало 9 броя, няколко били стръвници. Но си е тръпка! Сутринта към 9 тръгнахме от Гела по немаркирания път и вечерта в 8 се прибрахме като на връщане минахме вече по маркирания маршрут покрай Ледницата.

От х. Ледницата тръгва пътя за Мугла - 2 часа и половина с подновена маркировка.

За първи път бяхме в Родопите. Ще се върнем отново!